ИЗ „РОДОПИЛИИ“



VIII/0076
Прикрита от лозница китна,
с чемшири е плочестия двор,
наднича къща любопитна
към уличката с жаден взор...

Отпред – градинка многоцветна,
подържана с добра ръка...
Уютно, светло и приветно...
Кога загубихме това?...




ХХ/0238
Полъхва свежа хладина
от борове след дъжд измити...
Изгрява ранната Луна,
но още са звездите скрити...
И къс от небосвода син
с око надзърта през листака...
Струи отнейде тънък дим,
на бор понесъл аромата...

Изнизва се пореден ден
със стъпки на кошута плаха...
Лесът задрямва уморен,
поляните му опустяха...

А къс предзалезно небе
с тъмнеещо око поглежда...
Пътеки идват... От къде?...
А накъде ли ни повеждат?...
Следи от миналия дъжд
за утрото таят тревите...
Стъмни се някак изведнъж
и появиха се звездите...


ХII/0945

Къщя оглозгани от времето,
със минало далечно бременни,
по склоновете кротко легнали,
броят годините побегнали...

Забравено от всички, селото
превръща се полека в скелети,
че хората от тук си тръгнали –
живота из света разхвърлял ги...

Едва ли ще се върнат хората,
които с ориста си борят се,
научили какво е стръмното
по уличките калдъръмени...


***
Къщя ослепели от дългото взиране
във минало „утре“ и утрешно „минало“;
във празни надежди и злостно презиране;
във вехти юнаци, отдавна погинали;
в безлистните хълми, наоколо зинали;
във хора, отдавна от тука заминали…
………
Немилостиви съдници
на нашто безразсъдство
наказват ни с безбъдности…



***
Подобно на змия, полегнала на припек,
път нагоре криволичи...
А Слънце, спряло сякаш във зенита,
без пощада жупелно припича...
Самотен пътник, от товар приведен,
в този път унил самотно крачи...
Не раница с провизии дневни –
                      своята надежда той нагоре влачи...

Няма коментари:

Публикуване на коментар